Ти зло проклето що роди се в мен!
Защо наказваш ме ти Господи за дето
с любов човешка пълно е сърцето
и търси отклик всеки ден!

В кръвта тече омраза!
Отровата е съвестта,
постъпката разяжда ме като проказа,
със стъпки бавно води ме към пропастта!

Сред толкоз хора съм,а съм сама.
Аз чедо съм на дявола и на плътта.
Умря ли в мен Божествената сила,
или пък нивга нямало я е и нивга няма да я има!

Морета,планини да прекося
не ще спаси ме нищо от скръбта.
Приятелството счупена е вече ваза,
пиянството разпръсна я и я размаза!

Не може никак да я залепиш,
от срам ти можеш само да мълчиш.
Сълзите няма нищо да поправят,
а само път към декаденса да проправят!

Ти бягаш от града на грехотата,
надяваш се да се спасиш чрез самотата.
Но няма как да се спасиш,
освен във вечен сън сърцето да приспиш!