Чезне бавно всеки спомен
от миналта рицарска епоха.
Горчиви сълзи тихо роним
сред всепоглъщащата суматоха.

Очите ни станаха метал,
а сърцата ни са блок бетонен.
Скрито пием нашата печал
и истинските чувства гоним.

Защо трябва ни любов?
Защо са ни блянове, мечти?
Когато сред стоманения зов
единствено машината бучи.

По-жива е от всички нас
и кара ни в мъгла да чезнем.
Не се поддава на наш'та власт
и бута ни в дълбоки бездни.

Очите ни станали са крушки
и държи ги в хватка болтът здрав.
Юмруците ни са медни бучки,
а кожата заместена от сплав.