19 ФЕВРУАРИ

Кърви

сърцето на земята.

От спомените за монаси,

сменили расото с камата,

той най-достоен е за нея.

За гроба му не сме дорасли

една сълзица да пролеем.

Природата е на колене,

реди молитви и тропари,

и с нея севернякът стене,

оплаква всеки февруари.

По него брястът почернял е,

с надежда ханчето наднича

в очакване на тайни гости,

все тъй нашепва стари притчи

онази порта незалостена,

а стихналата одая

съня жадува,

                      на  Апостола.

Денят

тържествено прохожда.

Алтъни в римската пътека,

звънят на слънцето лъчите,

мъгла попиват и полека

се сливат бяло и зелено.

Тук аленото е победно,

прегърнало надежда свята

и знамената сякаш литват

в ръцете на невръстно ято.

До старци – синове и  внуци.

Докато злото се огъне,

не ще им стигнат два живота

да си повярват, че доброто

е не в остена и хомота,

а във победното ти слово.

Тя, вярата, топи олово.

След стъпките им примирени

разпалва свещи февруари.

Роси синчецът – из горите

синеят, Дяконе, очите ти.

Събира ловчанското тръне

 сълзите

                на една Голгота.

За отчето

олтарът жали.

Кънти на църквата душата,

че някъде със всичка сила

увиснала е на бесило

историята ни безсилна

и не остана нищо свято.

А Дяконът отгоре гледа

слепци как падат на колене

и свиват чинно знамената,

и му се иска да прогледнат –

дано грошовете им стигнат

да си откупят

                        свободата.