Събудих се във зимно настроение,

измих очите си със студ,

сърцето си напълних с мразовито огорчение

и  тръгнах аз по заскрежения си път.

Снегът се стопил, оголил мръсни кръпки,

аз крача по замръзналата кал

със бавни и неравни стъпки,

и към  никого и нищо не изпитвам жал.

Вървя и нищо аз не виждам, хлъзгам се и падам,

дълго стоя на земята и не искам да ставам,

нека снегът завали и затрупа ме в капан,

нека към мен също никой не изпитва жал.

Нека замръзна, щом сърцето е ледено.

Нека белота ме покрие и остана завита,

като семенце, в нивата засадено,

за да чакам пролетта в земята скрита.

И дано я дочакам, а не изгния от скръб

и от любов нещастна покосена,

семенцето в мене да  остане живо,

за да бъда аз напролет съживена.