в къщичка от лед скована,

с въздушни подпори укрепена,

с дръвче без корени украсена,

моето сърце живее и в лъжа се смее.

Ту в огън неземен изгаря,

ту по-студено от айсберг става.

В единия миг в небесата лети свободно,

в другия за земята с вериги тежки приковано.

Светът около него малко по малко се разпада

и в мрака и тъмнината на безкрайността всеки къс попада,

а на него сякаш не му пука, че скоро и то ще е част от това,

че ще бъде заличено, погребано, завинаги унищожено.

В свой свят различен сякаш то живее

и безгрижност продължава да се смее,

в ритъма на барабани весел да си пее,

и тихо по звездите вечер да си блее.

Усеща то предстоящия край,

усеща, че скоро ще свърши този измислен рай,

но по-добре в лъжовен пир последните му дни да минават,

отколкото в страх и с болка да брои миговете, които му остават.

И ето, последният ден настана, последният дъх, последно туп.

Дървото пред къщичката в огън пламна

и в пепел се превърна и с вятъра изчезна,

огнената жарава и ледената къщичка се сляха,

в пара се превърнаха и към небето отлетяха.

Остана само то насред празнотата,

тихо туптящо, загледано в далечината.

С последен дъх, с последен туп очите си затвори

и с последни сили предсмъртните си думи изговори.

И потъна в сладко-скучен вечен сън, към път безкраен,

обсипан с лъжливи мечти и надежди тайни.