Нощем, вместо яке, той навлича уличната светлина.
Невзрян в суетата,  сам в  гранитната студенина
той крачи и безмълвно той проклина
продавачи, минувачи - който откъдето мине.

Нечут е неговият стон вековен
и щастието глъхне като вик заровен.
Някак си е странно да си покрай него там,
където тишината изпълва всеки грам.

Той има и копнежи, има и мечти,
щом очи примрежи - вой на роб кънти.
Следи от счупени окови, в тихата душа, ехтят,
а вън новоизлюпени соколи майка учи да летят.                                                                                                    

Вместо шапка, той нахлупва си вечерен мрак.
Използван и незабелязан - зъзне там крайпътен знак!