Нощем, вместо яке, той навлича уличната светлина.
Невзрян в суетата, сам в гранитната студенина
той крачи и безмълвно той проклина
продавачи, минувачи - който откъдето мине.
Нечут е неговият стон вековен
и щастието глъхне като вик заровен.
Някак си е странно да си покрай него там,
където тишината изпълва всеки грам.
Той има и копнежи, има и мечти,
щом очи примрежи - вой на роб кънти.
Следи от счупени окови, в тихата душа, ехтят,
а вън новоизлюпени соколи майка учи да летят.
Вместо шапка, той нахлупва си вечерен мрак.
Използван и незабелязан - зъзне там крайпътен знак!
© Георги Велинов Всички права запазени