От лоното родих се на тъмата,
грехът бе мой рожден баща
и търсих с писък да намеря
пристана за моята душа...

Животът блъсна ме насам-натам,
но пак до костите съм сам
и не чувам даже и не знам
за любовния изгарящ плам...

На света защо тогава се явих,
защо не съм соната,
а грозен недодялан стих,
отломка от душата...

Къде сте, щастие и красота,
защо отминахте вий моята врата,
без да спрете за разтуха
там, при болната душа...

Вярата отне ми ехидната съдба,
в лицето мое, набраздено от тъга,
с леден смях се тя изсмя
и каза забрави за любовта...

Но огън ще пречисти пак света,
ще се роди от въглените красота
и в света ми чисто бял и нов
докрай ще има вяра и любов.