А беше петък
Не беше ден – тежеше като болка,
забила обвиняващ пръст в небето.
И времето дори мълчеше – локва,
в която да се давят часовете,
а сянката на кръста бе стрелката
и пареше по прашното му рамо.
По-нямо бе дори и от тълпата
с едно-единствено лице – от камък.
И сякаш само тази плът бе жива
сред мъртвите души на хълма, дето
дълбаеха го с сенките си криви,
която бе прегърнала Голгота.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христина Мачикян Все права защищены
