Не беше ден – тежеше като болка,
забила обвиняващ пръст в небето.
И времето дори мълчеше – локва,
в която да се давят часовете,
а сянката на кръста бе стрелката
и пареше по прашното му рамо.
По-нямо бе дори и от тълпата
с едно-единствено лице – от камък.
И сякаш само тази плът бе жива
сред мъртвите души на хълма, дето
дълбаеха го с сенките си криви,
която бе прегърнала Голгота.
© Христина Мачикян All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
