Не беше ден – тежеше като болка,
забила обвиняващ пръст в небето.
И времето дори мълчеше – локва,
в която да се давят часовете,
а сянката на кръста бе стрелката
и пареше по прашното му рамо.
По-нямо бе дори и от тълпата
с едно-единствено лице – от камък.
И сякаш само тази плът бе жива
сред мъртвите души на хълма, дето
дълбаеха го с сенките си криви,
която бе прегърнала Голгота.
© Христина Мачикян All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
