А обеща да ме обичаш...
Нощта навън разстила леден дъх,
не шумва ни ветрец, ни глас на птиче.
А месецът боде ме с остър връх
и на съня ми нишките разсича.
А бяха дни и пълната луна,
досущ наивно, влюбено момиче,
повярва ти, когато обеща,
когато обеща да ме обичаш.
Но вятър всички думи разпиля
и на дъжда, без жал, ги запокити.
А ти, забравил мен и любовта,
нанякъде, по този свят заскита.
А днес, под тънко резенче луна,
сърцето ми виновно коленичи
и моли се, без глас, да му простя,
да му простя, че още те обича...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Вергова Все права защищены
