А обеща да ме обичаш...
Нощта навън разстила леден дъх,
не шумва ни ветрец, ни глас на птиче.
А месецът боде ме с остър връх
и на съня ми нишките разсича.
А бяха дни и пълната луна,
досущ наивно, влюбено момиче,
повярва ти, когато обеща,
когато обеща да ме обичаш.
Но вятър всички думи разпиля
и на дъжда, без жал, ги запокити.
А ти, забравил мен и любовта,
нанякъде, по този свят заскита.
А днес, под тънко резенче луна,
сърцето ми виновно коленичи
и моли се, без глас, да му простя,
да му простя, че още те обича...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Вергова Всички права запазени
