Гасне душата ти в плътния мрак,
тръпне волята от смъртта пак.

Като кибритена клечка в кутия спиш,
малък, почти непотребен,
за миг във вечността тлееш, гориш.

В началото светлината и мрака си видял
и деня, нощта - без грешка разпознал.

По пътеката си смътна продължаваш,
чувства вече си готов за изживяваш.
С любов и щастие политаш всеки ден,
омраза и болка сковават костите ти в плен.
Няма мира за душата ти крехка,
емоции в ръце исполински я поеха.

Години търпиш, стремглаво хвърчиш,
викаш, твориш, мислиш, спориш.
Живееш!
Макар и дълго, достолепно,
но за Вселената - само миг нелеп.

И ето, накрая светлината залинява,
пламъкът ти бавно отминава.

Потъва дълбоко в необятния простор,
без следа угасва далече от нечий взор.

Сега като черен въглен тъмнееш,
завинаги с небитието черно ще се слееш...
... ще се слееш.