Адажио

5 дек. 2005 г., 00:03

Поэзия

852 0 2

Вървеше ленивото лято.
в прахоляка на селския път
след онази кола която
никога не вози дъхът.
Аз догонвах чертата на зноя
и се виждах как ставам по-малък
как не казвам дори “Mила моя,
аз си тръгвам, това е подарък..."
Аз си тръгвам. Значи се връща
пак усмивка на твойто лице
и отново светът ще прегръщат
изнурените твои ръце.
Чак когато стопя се в покоя
на безличната вече съдба.
Погребете ме моля.
(колко смешна молба)

Адажио

Свързани произведения

Комментарии

Предложения