***
***
Животът ни, едно голямо Слънце.
Лъчите му - филтрирани от облаци
прихлупени.
Достигат до Земята само тези - останалите,
непречупени.
Земята като санаториум - приема всички,
тя не ги избира.
Вървим по нея и се лутаме по вярната
посока на всемира...
Дали е точна - даже и компасите подскачат
със стрелките си понякога.
Показват ни, че няма съвършенство. Остава само
нашият стремеж
към нещо по-възвишено, но кратко! Така е,
докато не спрем.
Все някъде ще се намери някой батко (кака),
за да посочи
с пръст, че тъй не трябва и не бива! И лък отровен
във сърцето ти забива.
А Слънцето - то все ще си върви през нашто време
земетръсно...
Ще се върти около оста си, ще нехае - дали дошли сме
на Земята рано или късно...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виолета Минчева Все права защищены
