Половин година се изниза от мига на съкрушение,

половината от болката не само не изчезна, утрои се,

и още всяка чаша вино ми е страшно изкушение

да те намеря, да ми кажеш любовта къде е, изпари се?

Броя секунди, паяжини и изпушени цигари,

всяка ми е нов въпрос и все започва със "Защо?",

как става днеска да обичаш, утре да е някак си "едва ли"

и как с нежност те изгоних, май прекалих с моето добро.

Все бях до теб, бях опора и смееше се само с мен,

все аз оправдавах успехите,  бях за теб най-добра 

и после предадох се, станах си твоя съвсем 

и някак си помисли, че ще ми е по-добре сама?!

- Господине, бихте ли подали телефона на мъжа, в когото се влюбих?

- Зависи, кой го търси? - притихнало отвърна той.

- Грехът или пък някоя случайна, не знам и аз коя съм, вече се загубих... 

- Имате грешка, аз съм Неблагодарник и този телефон сега е мой...