Ето го... денят, във който ти ще тръгнеш...
без да кажеш нищо, без да ме прегърнеш.
Тъй студена... безнадеждно отчуждена
тръгваш... бавно, но доволна и смирена.
“Как? Защо?”... не... от въпроси няма нужда...
тишина... тя само спомени пробужда.
Във очите ни изписано е всичко...
в теб утеха, в мен страдание едничко...
Знам, един ден аз ще те забравя
и надявам се да знам защо го правя...
Сега върви!... назад аз няма да те върна...
Ти, която в прах душата ми превърна...