“Нека ходим в планината!”

-ни заюрка госпожата-

“Там огряно е от слънце

всяко листче, всяко зрънце!

Ще събираме, ще пеем

нагоре вятър ще ни вее.”

Събрахме се отпред вратата

на бусчето за планината

в бодрост, песни и игри

по път се времето стопи.

Стигнахме на първа спирка

с лифт кабинка след кабинка

до горе возихме се група,

учителката там ни струпа.

В колонка само по един

вървим напред и се броим

вниманието все напред

и всичко е масло и мед!

Вървим и слушаме навред

на птички песните безчет

от храсти щурчо в съпровод - 

с цигулка ни подава ход.

И се сръчкваме, кикотим-

купон на пълни обороти

тъй хубаво е в планината

защо не идвам с мама, тате?

Ще им покажа аз в неделя,

маршрута ще им определям.

По-важно ли е да не спрем

да чистим, готвим и перем?

Та тук тъй всичко е красиво,

недокоснато и диво

насред горичката - поточе,

госпожата рибка ни посочи.

Ходим, пеем и броим,

умората да победим,

но какво е алпинизъм

без храна за героизъм.

Спираме, навред - полянка,

за следобедната дрямка

и как си хапвам без пощада

домата, сиренцето, хляба.

На връщането под наклон

почувствах се индийски слон

иска ми се бързо през глава

да излетя от тази планина.

А Явор-лаком калпазан

ягодки намери- цяла длан

похапва, бра и запиля се,

а ние мислим си, че с нас е.

Къде е номер осемнайсет?

Учителката викна, та не знай се.

Уплашени къде е той,

подредихме се набързо в строй.

С ръчичка хванахме се здраво

извикахме през гърло “Явор!”

и от далечината хлипащ,

Явката извика “айларипи”!

Върнахме се изморени,

но пък с истории големи.

В бусчето - герои малки

назаспали по седалки.

Буден връщам се във къщи,

а мама нещо ми се мръщи-

“Маме, дренки ти набрах!”

“Там ли дънките съдра?”