Алпинисти
“Нека ходим в планината!”
-ни заюрка госпожата-
“Там огряно е от слънце
всяко листче, всяко зрънце!
Ще събираме, ще пеем
нагоре вятър ще ни вее.”
Събрахме се отпред вратата
на бусчето за планината
в бодрост, песни и игри
по път се времето стопи.
Стигнахме на първа спирка
с лифт кабинка след кабинка
до горе возихме се група,
учителката там ни струпа.
В колонка само по един
вървим напред и се броим
вниманието все напред
и всичко е масло и мед!
Вървим и слушаме навред
на птички песните безчет
от храсти щурчо в съпровод -
с цигулка ни подава ход.
И се сръчкваме, кикотим-
купон на пълни обороти
тъй хубаво е в планината
защо не идвам с мама, тате?
Ще им покажа аз в неделя,
маршрута ще им определям.
По-важно ли е да не спрем
да чистим, готвим и перем?
Та тук тъй всичко е красиво,
недокоснато и диво
насред горичката - поточе,
госпожата рибка ни посочи.
Ходим, пеем и броим,
умората да победим,
но какво е алпинизъм
без храна за героизъм.
Спираме, навред - полянка,
за следобедната дрямка
и как си хапвам без пощада
домата, сиренцето, хляба.
На връщането под наклон
почувствах се индийски слон
иска ми се бързо през глава
да излетя от тази планина.
А Явор-лаком калпазан
ягодки намери- цяла длан
похапва, бра и запиля се,
а ние мислим си, че с нас е.
Къде е номер осемнайсет?
Учителката викна, та не знай се.
Уплашени къде е той,
подредихме се набързо в строй.
С ръчичка хванахме се здраво
извикахме през гърло “Явор!”
и от далечината хлипащ,
Явката извика “айларипи”!
Върнахме се изморени,
но пък с истории големи.
В бусчето - герои малки
назаспали по седалки.
Буден връщам се във къщи,
а мама нещо ми се мръщи-
“Маме, дренки ти набрах!”
“Там ли дънките съдра?”
© Петя Маркова All rights reserved.
