Клавишите потъваха, въздъхвайки под пръстите ми скръбно...
Чукчèтата дробяха на кристалчета от звуци тишината...
Шопен ги чу в отвъдното, ефира прекоси за миг обратно.
Тъгата ми целуна. С теготата ми на рамото си тръгна…
И детството мажорно се завърна със сонатата на Моцарт.
При къщата с цветята и лозниците, които грозд наливат...
Посрещна ме усмивката на мама, ослепително красива!
И татковият топъл глас, и погледът му гълъбовомодър…
Но в онзи януарски ден с Бетовен съзерцавахме луната…
Не сняг, а дъжд поройно се изсипа. И дъхът му беше леден.
В ковчег лежеше тялото на мама, неподвижно и смалено.
Изпълних ѝ заръката – по лунната пътека я изпратих... ...