Аз и върбата
Аз и върбата
Така е тихо край върбата,
в краката ми поточе ромоли.
Поседнах аз, разтворих си душата
да споделя туй, дето ме боли.
За любовта ми - тръпнеща и млада,
за всичките бленувани мечти,
за туй, че радвам се и страдам,
а във очите ми цъфтят лъчи.
Тя приласка ме с тънките си клони,
с листа избърса всичките сълзи.
И с шепот ветровит пророни
- Вдигни глава и смелост имай ти!
Тогава аз ù дадох свойта дума
да съм до нея, щом прегърне я нощта,
че цвят си има, ала плод си няма
и като мен самотница е тя.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Любка Момчилова Все права защищены
