Железни лостове.
Маркучи с бензин.
Електрически мостове
и жици, керосин.
Това видях щом отворих
капака на моята душа.
И ужасен отговорих
"Но как е възможно това"?
Та аз чувствам, аз живея.
Аз пея, усещам самота.
Нима жици ме карат да се смея,
и на бензин гори в мен любовта?
Но в миг всичко е ясно.
За миг си представям пред мен
Как железата обичат тъй страстно,
а жиците държат ме във плен.
Аз съм машина.
Аз съм робот.
Болката не можа да ме срине.
Болка няма в този живот.
Дори когато ме болеше
Дори когато беше тъжно
Бензина пак си гореше
И импулси усещах надлъжно
Аз всичко загубих.
Но щракнах, продължих.
По своя воля се влюбих,
по своя воля разделих.
Аз съм машина.
И железен е моят живот.
И всичко пак да се срине
сърцето ще сканира за брод.
Но мисли обземат ме в миг.
Груби импулси непривични.
Сърцето ми изтръгва див вик.
И маслото сякаш се разтича.
Защо ли сърцето тупти,
и ума си често загубвам?
Ето то пак ми шепти,
и сякаш неволно се влюбвам.
Сякаш платките прегряват,
сякаш чиповете горят.
И бензина се изпарява,
А железата болят.
Усещам плътта си гореща,
и чувствам себе си тъй лек.
И от радост става ми смешно,
и усещам себе си... човек.
И дори да ме лъже сърцето
не, от любов не ще загина.
Дори напротив, жив съм и ето:
Аз не съм машина.
© Теодор Пенев Все права защищены