Аз пък няма да порасна!

Все още си спомням лятото на 2005.

Не знам защо го помня, безпричинно.

Играх навън с други като мен хлапета.

Всичко беше чисто, смешно и невинно.

Стояхме до късно през нощта на тротоара.

Не виждах, че всяка нощ е тъй прекрасна.

Всички хващахме солета, вместо цигара.

Беше грешка, че исках бързо да порасна...

Нямаше кой да ни каже: "Вие грешите!".

Всеки от нас към бъдещето бе привързан.

Преди да заспя често ми шепнеха звездите,

но не слушах като казваха ми да не бързам...

Тогава съм постъпвала толкова егоистично...

Обещавам, ще се радвам на своята младост.

Но всичко сега е вече толкова различно...

Има и тъга, а не като преди - само радост...

Доста наивно като малка разсъждавах.

Обич пък изобщо не знаех какво е тогава.

Единствено думата "харесване" познавах.

Но уверявам те, пораснах, вече не съм такава.

Детето някъде из улиците се загуби...

Започнах в реалния живот да участвам.

В тишината вече мислите ми са други...

Аз пък не искам и НЯМА да пораствам!