Балада за синеокото момче - VI - стих: Оды и поэмы от rudin (Иван Христов)

rudin (Иван Христов)
858 1444

6 апр. 2014 г., 19:09 2014-06-12T16:31:33+03:00

Поэзия » Оды и поэмы

661 0 4

Луна над ширналата ръж

изгрява бавно, величава.

Момчето станало e мъж,

към светла къща приближава.

Не бе русалка, ала там

го чака влюбена девица

в селцето малко, сякаш в храм,

с коси разпуснати на жрица.

Греди на еркер и балкон,

като в онези Капулети.

Ромео правеше поклон

и я възнасяше в куплети.

Но денем в сините очи

тъга издайно се прокрадва –

крила си няма да лети,

но пък китарата го грабва.

Дочул в Родопа планина

веднъж Орфееви балади,

в крайдунавската равнина,

на житни ниви тон им даде.

И клубът селски опустя,

от чалга дето се тресеше.

Припяват тихичко с уста

младежи новата му песен.

А видеше ли някой ден

орел високо да се вие,

с Икарски порив запленен,

готов бе слънцето да скрие!

И на реката верен син,

в животът, лесен или труден,

той с планер бял в простора син

летеше лек и пеперуден...

Прелиствам земния си дял –

с героя себе си сравнявам,

че като него съм мечтал

и като него съм раняван.