Балада за синеокото момче - VI
Луна над ширналата ръж
изгрява бавно, величава.
Момчето станало e мъж,
към светла къща приближава.
Не бе русалка, ала там
го чака влюбена девица
в селцето малко, сякаш в храм,
с коси разпуснати на жрица.
Греди на еркер и балкон,
като в онези Капулети.
Ромео правеше поклон
и я възнасяше в куплети.
Но денем в сините очи
тъга издайно се прокрадва –
крила си няма да лети,
но пък китарата го грабва.
Дочул в Родопа планина
веднъж Орфееви балади,
в крайдунавската равнина,
на житни ниви тон им даде.
И клубът селски опустя,
от чалга дето се тресеше.
Припяват тихичко с уста
младежи новата му песен.
А видеше ли някой ден
орел високо да се вие,
с Икарски порив запленен,
готов бе слънцето да скрие!
И на реката верен син,
в животът, лесен или труден,
той с планер бял в простора син
летеше лек и пеперуден...
Прелиствам земния си дял –
с героя себе си сравнявам,
че като него съм мечтал
и като него съм раняван.
© Иван Христов All rights reserved.
