Гръм, трясък, облак черен,

всичко потъмняло, притаено,

заканително стои.

Народ тревожен,

    народ нещастен

       със сълзи на очи шепти:

"Боже, пощади ни –

труд, мечти и свидните надежди,

от сърце те молим, запази ни.

Смили се, отпрати го,

не ни отнемай всичко мило,

което като малко чедо ни е свидно,

което гледали сме миловидно."

Но молитви не достигат небесата,

Бога е за сълзи сляп

и приказни цветя раздират синевата,

и дъждовни капки по земята пъплят.

В миг един – жесток и страшен, зъл –

вятърът в буен танц се впусна,

кубчетата лед партньор му бяха

и на Дявола щастливо се засмяха.

Стъпка вляво,

   а сега надясно,

      полето стана все по-тясно.

Нивя, дворове и могили –

нищичко не бяха пощадили...

Във вихъра на танца луд,

не сетиха кога донесоха в сърцата студ,

кога настана тишина

и мъртво шествие към гроба тръгна.

Плач,

   вик,

      проклятия до небесата –

“Защо?”, питаха се и децата.

А там Дъгата се показва

на фона на тъгата да доказва,

че Бога милостив е и добър,

че всичко е заради народа мъдър.

Лишения, болки и копнежи

ще смени с мечтите свежи,

ще намери начини да оцелее

и пак в мизерия и глад да поживее.

*

А на следващия ден...

слънцето звънливо се засмя,

надеждата в сърцата пак пося

и отново в молитви ръцете се събраха –

хората за милост, прошка зашептяха.