БЕДСТВИЕ
Гръм, трясък, облак черен,
всичко потъмняло, притаено,
заканително стои.
Народ тревожен,
народ нещастен
със сълзи на очи шепти:
"Боже, пощади ни –
труд, мечти и свидните надежди,
от сърце те молим, запази ни.
Смили се, отпрати го,
не ни отнемай всичко мило,
което като малко чедо ни е свидно,
което гледали сме миловидно."
Но молитви не достигат небесата,
Бога е за сълзи сляп
и приказни цветя раздират синевата,
и дъждовни капки по земята пъплят.
В миг един – жесток и страшен, зъл –
вятърът в буен танц се впусна,
кубчетата лед партньор му бяха
и на Дявола щастливо се засмяха.
Стъпка вляво,
а сега надясно,
полето стана все по-тясно.
Нивя, дворове и могили –
нищичко не бяха пощадили...
Във вихъра на танца луд,
не сетиха кога донесоха в сърцата студ,
кога настана тишина
и мъртво шествие към гроба тръгна.
Плач,
вик,
проклятия до небесата –
“Защо?”, питаха се и децата.
А там Дъгата се показва
на фона на тъгата да доказва,
че Бога милостив е и добър,
че всичко е заради народа мъдър.
Лишения, болки и копнежи
ще смени с мечтите свежи,
ще намери начини да оцелее
и пак в мизерия и глад да поживее.
*
А на следващия ден...
слънцето звънливо се засмя,
надеждата в сърцата пак пося
и отново в молитви ръцете се събраха –
хората за милост, прошка зашептяха.
© Марина Стоянова All rights reserved.
