И се редяха на дълги опашки –

сведени фигури с посърнали лица.

Жените – със забрадки на главите.

Децата – мърляви и разплакани.

Всеки чакаше своя ред да влезе.

Да се поклони, да се разкае и смири.

Да коленичи пред олтара и да поплаче.

Всеки чакаше молитвата си да каже.

А студът навън пръстите сковаваше.

И трепереше свещта във всяка ръка.

Но хората бяха търпеливи и чакаха –

в храма Бог щеше да чуе молбата им.

И така след всяко ново бедствие

невярващите Божията сила откриваха.

И пред портите на храма се стълпяваха,

където от години не бяха влизали.

И клетите човеци коленичеха отчаяни,

и целуваха разни Божествени портери.

И се кълняха във вечно послушание,

само и това бедствие да ги отмине...

А Бог се подсмихваше и люпеше семки.