Умът те забрави, Дяконе,
времето, времето безмилостно те затри.
Никой вече не помни твоето име,
сърцето, сърцето за свободата не тупти…
Тук светът е друг, Дяконе,
не е такъв, какъвто бе преди.
Сега има злоба, има нечестност, злини,
а бесилото на честността пак мълчи и пак мълчи…
Безброй много бесила има тук,
ала на тях няма хора.
Обесени са душите,
обесени са надеждите и мечтите,
но не и хората Дяконе, но не и хората…
Вече всеки губи в тоя живот,
но всеки губи сам…
Замъглени умове, очи невиждащи,
разгневени, пропадащи, разрушаващ се народ,
но всеки върви с гордостта си и вечната си слава,
без съвест и без срам…
Ти спиш, Дяконе,
заровен в незнайния си гроб мълчиш…
Ако ти бе даден животът пак,
щеше ли в това време,
в тази неправда ти да се родиш?
Ти спи, Дяконе,
и никога, и никога не се събуждай!
Защото тук е вечна тъмнина
и ти никога няма да прогледнеш!
Милан Милев
18.02.2014
© Милан Милев Все права защищены