Бетон в душата...

Чудесна юлска сутрин е,

разхождам се по улиците празни

с поглед в хоризонта син,

вървя и радвам се на тишината,

покрила със спокойствие света.

За всеки късче красота в простора има,

единствено да знаеш трябва ти

с какви очи да гледаш на света,

за да откриеш късчето за теб.

Най-лошото е, че не можеш

да гледаш само в небесата ти,

навеждаш поглед и откриваш,

че някой е съсипал истинската красота.

А кой ли е?-задаваш си въпроса

и вече знаеш отговора ти.

- Човекът - той този е наивно, който мисли,

че може да създава вечна красота

в този свят – нявга сътворен от друг.

Признайте, че дори когато е красиво

създаденото тук от нас,

изкуствено е някак - не на място

сред вечната природна красота.

И всеки ден изчезва красота по малко

- Къде полята са прекрасни,

горите, чистите води,

и жалко, че за да открием красотата,

с поглед взрян в небесата трябва да вървим.

И моля се човекът никога да не открие

как да изпълни с бетон таз неземна красота.

Не зная как решили сме най-умни, че сме ние,

че няма в природата по-умни същества,

но май успяваме с бетона да покрием

човещината, разума в нашите сърца.

И сякаш влагата прониква в телата,

и сякаш мрак покрива всяка красота,

и плесента опитва да скове сърцата,

в клетка грозна да затвори нашата душа.

Уж всички знаем,

че единствено природата е тази,

която може да спаси света,

но алчността и глупостта човешка

пълзи безмилостно към всяка красота.

Страхувам се, че в душите

навлизат вече бетонните вълни,

втвърдяват се и с грозота покриват

човещината, добротата, любовта дори.

Какво ще стане - нали най-умните сме ние?

Дали всесилната природа ще успее

разрухата и слепотата да възпре в нас?

Да споделя с Вас:

– Аз вярвам, има паралелен свят,

където други сме и в сърцата носим

любов към ближния и към света,

така грижовно сътворен за нас.

Разбирам, че наивна съм,

но аз не мога да повярвам,

че тъй е бил измислен този свят,

защото мисля, че единствено доброто

ще може да запази човешкото в нас.

И може би след хиляди години

човекът най-после ще е осъзнал,

че част е от природата красива,

рушейки – срива своя свят.

Понякога ядосвам се,

че пускам тези мрачни мисли

да завладеят съществото мое и дори

да смажат в моята душа

надеждата и вярата в утрешните дни.

Тогава тръгвам, гледам към небето

попивам всяко късче красота,

изпълвам се с магия от небето

и тъй успявам да спася аз моята душа…