Без начало и без край

28 окт. 2012 г., 21:39

Поэзия » Любовная

675 0 3

Не дойде като млад халосия по джинси,

с вятър от бъдеще и грайферни кларкове.

Не остави на прага ми радост. Циментът е жаден,

а вратата е парка. Мълчат в съзаклятие.

Не познах песента. Тромпети не жалеха.

Само диви петли се деряха към пет.

И тревоги кълняха до мораво залеза –

душата в пирони. Студено е в мен.

С риза, тъкана от воля и празна до бяло,

не видях да искриш матадор във нощта.

Тоя празник е бил. Отшумял и забравен.

Силните бикове, вече крилати, кротуват в мита.

Аз бях при морето. Топло, смолисто и кедрово.

Помня дъх на скали, солени от време.

Лунно пътувахме с него и Сцила настигнахме.

Тя ми предрече пътя към тебе и прилива.

Сега е дъждът – напорист, неотменен.

Аз вече не плача. Не сънувам дори.

И в мрака не вярвам. Нося минало време.

То сутрин ме чака – отново в кръга да въртим...

Смешко (Ааааа Пфффффуууу)

2012-11-15T16:14:04+02:00
beti (Бехрин)

2012-10-29T15:45:05+02:00

Много, много хубаво!
... чак не смея да коментирам.....
bojenski (Иван Иванов)

2012-10-28T21:59:19+02:00

Прекрасна поезия! Тъгата когато е възпитана не натоварва, а замисля. Явно когато умът е голям болката и злото са безсилни.