Без начало и без край
Без начало и без край
Не дойде като млад халосия по джинси,
с вятър от бъдеще и грайферни кларкове.
Не остави на прага ми радост. Циментът е жаден,
а вратата е парка. Мълчат в съзаклятие.
Не познах песента. Тромпети не жалеха.
Само диви петли се деряха към пет.
И тревоги кълняха до мораво залеза –
душата в пирони. Студено е в мен.
С риза, тъкана от воля и празна до бяло,
не видях да искриш матадор във нощта.
Тоя празник е бил. Отшумял и забравен.
Силните бикове, вече крилати, кротуват в мита.
Аз бях при морето. Топло, смолисто и кедрово.
Помня дъх на скали, солени от време.
Лунно пътувахме с него и Сцила настигнахме.
Тя ми предрече пътя към тебе и прилива.
Сега е дъждът – напорист, неотменен.
Аз вече не плача. Не сънувам дори.
И в мрака не вярвам. Нося минало време.
То сутрин ме чака – отново в кръга да въртим...
© Златина Георгиева All rights reserved.
