За кой ли път помисли, че е злато
мълчанието, странно и изчакващо,
на онзи мъж от племето на смелите,
поискал диво от страстта ù...
Усещане, до болка чак познато,
напомни пак, че тя е част от него,
а бялата ù плът се сля с постелята,
във луд контраст с кръвта ù..
Жестоко... сякаш с нож я резна
желание безумно за нахлуване
в пристанището, гладко до застиналост,
на бурята внезапна на греха му...