Безименно
Зазидах се в рововете зад себе си.
Затънах в рохки ями все пред мен.
Забравих, че говорех си със вятъра,
и че люлеех нощите си в светъл сън.
Забравих устрема на птица бяла.
На глътки пия мълчаливата вода,
която тайна е дълбока на жената,
която бях, или която съм сега.
Мен мъртвата вода не ме засища,
но пия я и сухри ми самотната душа.
Със залеза споделям здрачината
и слива раздробения ми ден с нощта.
Вън тъмнината ражда се във пропаст,
а пропастта не пасва никак на небе.
Не ми отива да съм бездна,
ала дори светулка нямам във ръце.
Все мислех, че след страшните тунели
пристига най-лазурна светлина,
ала по-тъмно става в цветните зеници,
нападали във ада на задънената пустота.
А казват, че казани с огън там горели,
да беше тъй, ще имаше поне искра.
Дори по-светло е в пътуващи тунели.
След края им е мъртва тишина.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
