5 мар. 2008 г., 15:47

Безсилие 

  Поэзия » Философская
777 0 4

 

Аз, който вчера витаех по звездите,
на земята спуснах се сега,
опиянен от синевата на водите,
пленен от зелената и красота.

Хората във своите черупки са се свили,
като галактиките се отбягват,
без вчерашните грехове да са им простили,
телата и душите си разграбват.

Изчезва красотата на деня,
задръстват се от чуства несподелени
и ето, неусетно идва и мига,
от който не могат да бъдат спасени.

Така живеят в своя собствен свят,
забравили вкуса на любовта,
без взаимно да се крепят,
винят, грешат и уязвими са така.

Аз, който вчера витаех по звездите,
на земята спуснах се сега
и виждам как разбиват се мечтите
и нямам сили вече да летя.

  

(c) Mobby_Dick

 

© Владимир Гюров Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Това стихотворение съм го писал далечната 1991-ва година. Тогава си мислех, че сме ударили дъното. Култура, любов, приятелство, патриотизъм, родина - капут.
    Указа се обаче, че дъното е доста разтегливо понятие, оттогава ние все падаме и не сме го достигнали. Колко ли е по-грозно то от най-лошите ни представи за него
    Нещо оптимистично обаче. Човек винаги намира нови сили, дори от пепелта.....и става по-силен отколкото е бил някога. Стиховете ни отразяват само едни моментни състояния, и са краино наивни ако от тях правим обобщения.
  • Жалко че късно осъзнаваме какво губим...Много хубава идея и много добре написано
  • Имай надежда...пак ще полетиш...!
    Красив тъжен стих! с обич, Владимир.
  • Лети и когато вече нямаш сили...Спомни си Джонатан Чайката...
Предложения
: ??:??