Събуждам се отново късно нощем
от неканен гост във моя сън.
Колко плаках снощи,
плака с мен и времето навън.
Как кошмарно свършва всичко,
като сън животът ми изтече...
Все сърцето ми бе тъжно и самичко,
и не може, и не иска да пулсира вече.
Събуждам се отново, пак съм тъжна...
Гледам от прозореца самотната луна,
и тя ме гледа съпричастно, сякаш длъжна
да освети душата ми, потънала в тъга...