Безвремие
Ти знаеш ли колко безкрайно е времето
и колко голям е светът?
А бурята, стъпкала птици, дървета -
как тръгва без карта на път?
Не знаеш защо си отива зората
с изцапано, влажно лице.
И облакът сив, не знаеш, че плаче
с раздрано от болка сърце...
А помниш ли още тревите и мравките,
отдавна покрити с бетон?
Щурците, забравили своята песен,
изгубели ноти и тон?
Не знаеш, не помниш...
А аз още виждам безкрайни зелени поля,
на детството мое - потоците бистри
и топла, туптяща земя.
Аз зная, че нищо не ще се повтори.
Изгубени, птиците търсят лъчи.
Угаснали нейде умират светулки
с отворени слепи очи.
Аз помня и искам на теб да разкажа
как ражда се капка роса,
как слънцето босо танцува в тревата,
с несресана още коса...
Как с влюбени пръсти вятърът гали
и нежно създава живот.
И колко е чиста милувката бистра
на малкия горски поток.
И знаеш ли, времето някога спира
и малък е сякаш светът,
когато душата след птица полита,
не трябва ни карта, ни път.
© Детелина Все права защищены
Рисуваш!