Над Витоша е изгревът смълчан,
изгражда своя смисъл битието.
Разклаща се един самотен чан
под бялата брадичка на козлето.
До него дреме старият пастир,
от своето животно по-самотен.
Отворил е свещеният псалтир
и нещо на прабългарски ломоти.1
Човек и скот, животно и човек!
Едва ли има нещо по-свещено!
О, Боже мой, върни ме в тоя век,
във който сътвори живот-вселена! ...