Бойното поле приветства

трупове

и на мойте трупове въздишката отеква

край градските безкрайни висини,

където звездите тихо в мрака се спотайват

и гледат как се отразяваме в очите аз и ти.

И там, по пътя очертан,

между лебеда и тази пейка от метал,

аз съзрях във погледа ти, от мънистата одран,

колко безкрайни, черни рози си продал

и раздал,

за да превърнеш убиеца в провал,

убиецът на чувства и мечти,

убиецът, заменящ животи за луни,

за минало от каменни реки.

И там, край градската стена,

със този поглед, обкован от пепел,

ти пак наричаш ме своята жена

и пак раздаваш и раздаваш

своите подпухнали слова

и с мечти ме караш

да повярвам в отдавна мъртвата лъжа.

А ти,

искрен и незнаещ

защо омразата във мен е Бог,

а любовта е в гроба му залог,

защо в очите ми стъкла се пукат

и от кръвта ми оловни нишки се откъсват,

защо картината за мен е огледало,

щом образът във него е очертание замряло,

ти се вричаш и предричаш,

че ще се събудя някой ден

и отричаш,

че тялото ми с въже от трупове ще е в плен.

Бойното поле говори

за незагасналите огнени врати,

отворени за края

и зинали към опустошените земи,

където между черепи и откъснати глави

се гледаме в очите аз и ти.