Бойното поле приветства
трупове
и на мойте трупове въздишката отеква
край градските безкрайни висини,
където звездите тихо в мрака се спотайват
и гледат как се отразяваме в очите аз и ти.
И там, по пътя очертан,
между лебеда и тази пейка от метал,
аз съзрях във погледа ти, от мънистата одран,
колко безкрайни, черни рози си продал
и раздал,
за да превърнеш убиеца в провал,
убиецът на чувства и мечти,
убиецът, заменящ животи за луни,
за минало от каменни реки.
И там, край градската стена,
със този поглед, обкован от пепел,
ти пак наричаш ме своята жена
и пак раздаваш и раздаваш
своите подпухнали слова
и с мечти ме караш
да повярвам в отдавна мъртвата лъжа.
А ти,
искрен и незнаещ
защо омразата във мен е Бог,
а любовта е в гроба му залог,
защо в очите ми стъкла се пукат
и от кръвта ми оловни нишки се откъсват,
защо картината за мен е огледало,
щом образът във него е очертание замряло,
ти се вричаш и предричаш,
че ще се събудя някой ден
и отричаш,
че тялото ми с въже от трупове ще е в плен.
Бойното поле говори
за незагасналите огнени врати,
отворени за края
и зинали към опустошените земи,
където между черепи и откъснати глави
се гледаме в очите аз и ти.
© Росица All rights reserved.