Боботи монотонно тъмна гостенка, предизвестена и добре позната,

по бели коридори с бели лампи.

Току-влезе без да чука в някоя от стоте стаи

и полегне до изстиващ спомен за човек.

Удря полунощ - безсилник в бяла дреха клепти безсънно в тъмен кабинет.

В главата му бучат далечни викове на луди;

За него и за тях не ще да има свиждане от гостенката тъмна - тя носи мир и ред,

а в техните глави война се води - битка за живот и място сред въздишки, гърч и рев.

Строили сме се всички в бяло - 

доктори и луди, 

правим път за марша тих и неотклонен

на гостенката в белите ни коридори,

под съпровода на подрънкващи безропотно висулки лед,

скачени на верижка около врата ѝ...

Козирувам - прав ѝ път и крива ѝ пътечка.