Боботи монотонно тъмна гостенка, предизвестена и добре позната,
по бели коридори с бели лампи.
Току-влезе без да чука в някоя от стоте стаи
и полегне до изстиващ спомен за човек.
Удря полунощ - безсилник в бяла дреха клепти безсънно в тъмен кабинет.
В главата му бучат далечни викове на луди;
За него и за тях не ще да има свиждане от гостенката тъмна - тя носи мир и ред,
а в техните глави война се води - битка за живот и място сред въздишки, гърч и рев.
Строили сме се всички в бяло -
доктори и луди,
правим път за марша тих и неотклонен
на гостенката в белите ни коридори,
под съпровода на подрънкващи безропотно висулки лед,
скачени на верижка около врата ѝ...
Козирувам - прав ѝ път и крива ѝ пътечка.
© Доротея All rights reserved.