В мрачната, есенна, зла

                             и настръхнала вечер,

сам, като сух и отбрулен,

                             безпаметен лист,

мисъл-светкавица

                             блъсна душата ми: „Вече

трябва да стана най-после

                                      и аз непукист!”

Мога ли всъщност да стана?

                             себе си питам.

Тапи да мушна в ушите!

                             В очите – перде!

Или във вестника

                             само това да прочитам –

как да натрупам богатство?

                             Или – откъде?

Нищо от утре душата ми

                             да не измъчва!

Никакви чужди неволи

                             и общи беди!

Всичко, което в житейските бури

                             се случва,

да е далече от моите

                             тихи води...

Нищо че моята майка – България,

                             гине

от безхаберен и зъл

                             политически гнет!

Или че младите търсят

                             Фортуна в чужбина

с еднопосочен билет!

Нова светкавица-мисъл!

                             Направо в сърцето!

Десет лета дъщеря ми

                             е някъде там!

Боже, ти ми кажи,

                             как да сложа в очите пердета?

Или тапи в ушите!

                             За ужас и срам!

Господ мълчи.

                             А пороят над мене потече...

Трета светкавица!

                             Този път – истинска! С гръм!

Стана ми ясно в предбурната

                             есенна вечер:

Искам да съм непукист –

                             но не мога да съм!