Вятърът гони косите ми като обрулено есенно листо.
Раздира ризата на душата ми като разбойник.
Капки дъждовни бродират върху лицето ми своето везмо
и в едно със сълзите се сливат в булеварда-самотник.
Тъмни облаци прелитат подобно ято гарвани черни,
изкълвали звездите наместо зърно, неприятели верни.
Вино пенливо разливат безмерно от неписани делви
и стопяват доспехите ми, скроени по съдбовни промени.
Плаче сърцето като малко дете, пее своята песен греховна,
подобно гондола в бурно море, носеща тъжна серенада.
Протягам в тъмното двете си ръце, като лястовици бездомни
и търся твоето обично лице, като нова небесна Манна.