Бялата къща

Помниш ли,помниш ли

бялата къща

с червеният покрив и

зелената трева.

Помниш ли,помниш ли

бялата къща

и с голямата липа до нея.

Помниш ли,помниш ли

бялата къща,

където порастнахме

от деца във хора.

Помниш ли,помниш ли

момента, в който ни

събраха пред онази

бяла къща

през онзи зимен ден.

Две деца,само на две,

събрани в бялата къща,

тази голямата на

трите етажа и

с голямата градина.

Напълно непознати,

взети от различни места,

събрани на едно.

Влязохме непознати.

излязохме като брат и сестра.

Помниш ли,помниш ли

живота в бялата къща,

лек,прекрасен и чудесен.

Без сълзи,без болка.

Бързо забравихме

живота ни тежък и

ужасните хора.

Ах,как обичам тази къща.

Жалко,че порастнахме

и завинаги напуснахме.

Помниш ли,помниш ли

колко добре се чувствахме

заедно под онова дърво.

Дългите игри на карти.

Дългото тичане по тревата.

Безкрайната ни любов

към лелята с храната.

Помниш ли, помниш ли

колко много ни обичаше

госпожата с очилата.

Помниш ли ,помниш ли

лудешките игри

и безкрайните бели.

Колко често ни мъмреха.

А ние продължавахме все така с усмивка.

Помниш ли ,помниш ли

стаята със звездите,

помниш ли, помниш ли

как ги гледахме

и мечтаехме за големите неща.

Помниш ли,помниш ли

бялата къща

с червеният покрив

и зелената трева,

нашата къща,

къщата,където

изоставихме радостта.