Без бъдеще. Без срам. Без усмивка. 
С начумерено лице. 
Посочи с пръст вратата - "Щастливка" -
мислеше си старото бабе. 

И пак босите крака ме отведоха
на улицата, пред старата врата. 
Където влажни погледи ме гледаха 
и казваха ми - "Беднота, беднота". 

Забързани всички нанякъде,
може би до студентския дом, 
който със сиви стени повтаряше:
- Платете и аз ще ви бъда подслон.

Нуждаещи ръце се протягаха,
но никой не направи погром. 
Портата с цимент замазаха, 
чу се тежък железен стон. 

Завайках се пред очите на всички:
- Какво ще правя сега? 
Нямам в джоба си парички,
нямам дори мъничко храна.

А те смееха се отгоре ми, 
дебели, облечени в палта. 
Със свити юмруци злословиха
и сочеха към реалността. 

Само думи в мислите се гонят,
един ден да вдигна гордо глава, 
да погледна небето, сълзи да се отронят,
да извикам: "КРАЙ НА КРИЗАТА!".