Зседнал си в гърлото като рибешка кост неоглозгана,
като трън във петата бодеш и по пътя ме спъваш,
като риза висиш на гърба ми - накриво тропосана,
като бели пари за лодкаря очите ми пълниш.
Като зной, като студ, като есен по мене болиш
и със пръстен железен душата затягаш,
като вълк кръвожаден от кръвта ми цедиш
и последната капка, и нетрайния полъх на вятъра.
Тровиш, париш, обладаваш, плячкосваш
мислите, от теб заключени с вериги.
И съм луда, дива, омагьосана -
с устни сухи шепна само твойто име.