Препускат шумните хребети-дни,

а аз не отварям очи за болката,

повече не -

в добавена реалност,

със флакон живот между устните.

Тялото ми е покрито с анемонии

и призрачни изгреви,

помитам подпорите на всички видения

с калинкови криле.

Жалко, че вече няма хора наоколо,

а с вълците как да поспориш -

задължително гладни,

дори и кръвта ти да изтича

по шепнещите струни на дъха им.

Следва про-клятие

от амвона на този свят.

Доживях.

Да ме няма.