На земята, на земята,

там при корените свои,

той положил е главата,

като в царските покои.

Овехтелите одежди,

стискат мръсните му пръсти,

за несбъднати надежди,

всеки иде да прекръсти.

Сладки сънища унесен,

настоящето нехае,

в тях животът е чудесен,

за какъвто и мечтае.

Вятъра косите роши,

в белия кабриолет,

под завивките му боси,

ходилата стават лед.

Слънцето за него грее,

птичките за него пеят,

а колата му лети,

към къщата му от мечти.

Там посреща го жената,

там очакват го децата,

маса пълна със храна,

тука дето не събра.

Как човек да го събуди,

на усмивката щом чуди,

в купчината от парцали,

някой дрипите си гали.