Тя е такава създадена

от Божествен лъч във нашата вселена,

вечна, не изчезваща, отдадена

да бъде къс от нас към необятност устремена...

Понякога прилича на девица,

благородна, нежна и добра...

Понякога превръща се във птица

и лети със ангелски крила...

Понякога е мъничко уплашено дете,

скрило в дланите си трепкаща надежда,

че скоро ще запее мълчаливото сърце,

окрилено от това, което днес съдбата му отрежда.

Тя е стон и нежност, тя е храм,

на любовта градина чудна.

Тя е повей ветрен, тя е огнен плам

и дом на мисли всякакви, дори и блудни...

Понякога е черен Сатана,

след себе си повел разруха,

понякога е каменна стена,

издигната пред тез, които я не чуха...

Това е тя - докрай неразгадана,

живот дарила в нашите тела -

невидима, неуловима, неразбрана...

Нарича се... Човешката душа...

2.01.2016 г.

Мими Янева